Екатерина Костова

Екатерина Костова e родена в Пловдив. Живяла е в Испания, в момента живее  в София. По образование e филолог, по професия – журналист с близо 30 години опит в телевизионната и радиожурналистиката, уеб редактор и редкатор на художествена, бизнес и личностно ориентирана литература, блогър в F2F TV. Автор е на 5 книги: 3 прозаични – „Платното на Пенелопа“ (1994 г. Изд. „Хр. Г. Данов“ с преиздание 2019 г. Изд. „FastPrintBook”). „Писма под възглавницата“ (2014 г. ИК „Хермес“) и „Свети Никола от Залива на подковата“ (2016 г. Изд. „FastPrintBook”) и две поетични – „Думите ме носят“ (2017 г. Изд. „Буквите“) и “ОБРАТ-но в себе си“ (ноември 2021 г., ИК „Жанет 45“).

Носител е на национални и регионални журналистически и литературни награди. Член е на „Дружество на пловдивските писатели“ и Movimiento Poetas del Mundo.

През моята вселена

Вилнее вятърът, заключен зад прозореца –

обяздва вълчата луна на януари.

Дали ще се разпадне без посока

животът ни, през който крачим?

Нарамили годините на детството,

вървим през равнини, реки и хълмове –

Дали в историята ни ще има бедствия,

ще грее слънце или пък ще падат мълнии?

Там, дето сме родени – ще останем ли?

Или ще тръгнем без да се обръщаме?

И болките къде ще разтоварим?

Кога ще спрем преди да се завърнем

в дърветата, във птиците, в тревата,

във водопада, в камъчето и в морето?

Притихва вятърът в нозете на луната –

вълкът във мен сприятелява се с детето.

И с лекота следите от въпросите

изтрива утрото. До новата луна.

Вървя. Не спирам. Думите ме носят

през моята вселена –

посока,

           път,

                пространство,

                                      светлина.

(„Думите ме носят“, Изд.“Буквите“, 2017 г.)

Посоките

Посоките

Посоките,

посоките,

посоките,

посоките с четирите си лъча,

пронизващи света.

На изток – изгревът и мъдростта

на утрото, което

все някога

ще разгадае смисъла

на чезнещата сянка,

шом спре стрелките си

часовникът в 12.

Мъжът тогава може да докосне

любимата си. А майката храна

да донесе

за чуждото дете.

Да цъфне вишната. И порцеланът

да звънне миг преди

да полети надолу,

опитвайки се да догони

свойта сянка.

На запад – залезът

и нощните зари

на градския кипеж,

прогресът

на хитроумните велможи

и тихата тъга на самотата,

на банките в преддверията

спяща.

На север е смразяващата съвършеност

на гледките и хората.

Дали така кристално ясни

са помислите им, не знам,

но чувам,

че там отглеждат дух,

готов да вдигне и планина,

щом мравчено краче

под нея има.

На юг е зноят на първичното зачатие,

на пъплещите твари, маранята,

пустинята с опияняващия мирис

на начало,

на люлка, детски плач

и на богатства,

искрящи като диамант

на шията

на всеки пътешественик.

И дума, като копие запратена,

за да улучи

тишината под екватора.

Посоките,

посоките,

посоките,

посоките са четири,

и аз – на кръстопътя, забодена

като с кафица

във вихъра на бавното живеене

и в центъра на старите Балкани,

нагънати като плисе

и вдигнати

на моя континент

до коленете.

(„ОБРАТ-но в себе си“, ИК „Жанет 45“, 2021 г.)

Откъси от романите на Екатерина Костова:

„Царицата току-що се бе прибрала от пиршеството на алчните за ръката ѝ мъже. Изморена от шума на пенещото се в чашите вино, от непристойната глъчка на женихите, тя седеше на ниско резбовано столче пред стана, чиято снага се въздигаше над белия мраморен под. Изпод ръцете ѝ се диплеше тънко платно, в което тя усърдно втъкаваше надеждата Одисей да се върне. По спуснатите над раменете ѝ коси лениво танцуваше жълтеникав отблясък от факела до стената, облицована с тъмночервен порфир. Зад приведения гръб на Пенелопея брачното ложе се взираше в страстната статуетка на Афродита, като че искаше да измоли за царицата любовното желание Химерос, но огледалото над него отразяваше само равнодушната поза на жената и високомерието на богинята. Погледът на Пенелопея се луташе да открие Одисей, но като намираше вместо него инкрустирания върху бърдото на стана свой собствен образ, уплашено се връщаше под неуютната стряха на ресниците: в тъмнината на спасителния сън.“

(„Платното на Пенелопа“, Изд.“Хр. Г. Данов“, 1994 г.)

„Ако сега трябваше да продължи този разказ, какво щеше да напише – попита се. Самата тя изключително талантливо уморяваше цветята, които ѝ подаряваха в саксия. Не че не ги харесваше, напротив. Не ставаше въпрос и за това, че не полага достатъчно грижи. Напротив: или ги поливаше прекалено много, или ги излагаше на прекомерна светлина. С годините разбра, че не просто трябва да обичаш нещо или някого, а да знаеш точно какво, кога и колко да му отдадеш.“

(„Писма под възглавницата“, ИК „Хермес“ 2014 г.)